...Тара дуда,дудай ду дара...

...Митреле,Митреле....(сега я слушам-мн е готина!)
Хаха!Моят артистичен псевдоним е Калипсо.Ето ви едни по-стари мои разказчета!
Лавандули
Мама ме изпрати до вратата ,а аз продължих сама по пътя в търсене на лавандули.Трябваше да напълня цялата кошница,защото мама много ги обичаше.За нея бяха истинско съкровище,затова щях да и ги подарявам за рождения ден.Тя не знаеше за изненадата,която и готвех и спокойно можех да се откажа,ако не намерех достатъчно лавандули.Но исках истински да я зарадвам.
Изведнъж спрях по средата на пътя към моята любима долина,която всички наричаха Лавандуловата долина.Не знаех защо я наричат така-там нямаше нито едно такова цвете.Но наистина беше много красива.Продължих по пътя и когато стигнах долината се излегнах на тревата.Птичките чуруликаха над главата ми,но в нея се въртеше само мисълта къде може да има лавандули.Тогава се сетих за моята приятелка Дина ,която познаваше всяко кътче в Бялата гора,където аз никога не бях ходила-просто бе твърде далече.Изтичах до къщичката на Дина и въодушевено казах
-Дина,трябват ми лавандули,много лавандули!
Тя веднага се досети за какво говоря и рече
-Последвай ме.
Двете тръгнахме към Бялата гора.Сигурно сме вървели цял час преди да усетя болка в колената.След малко приятелката ми посочи с пръст
-Виж,там се белеят върховете на дърветата.
-Те...Бели ли са?
-Естествено,нали затова им викаме Бялата гора.
Скоро стигнахме и навлязохме в гората.Вдигнах глава към белите им клони.
-Толкова са красиви!-прошепнах аз.-Като в сън!
Дина ми изшътка
-Тихо!В тази гора винаги ме е било страх.Сега ме следвай бавно-отиваме на едно място,което е отвъд тази гора.И аз не съм била там,но дядо ми разказа за него,преди да умре.
Аз се изплаших и бях на път да се върна,но любопитството ми се пребори със страха и аз продължих.Дишах учестено и краката сами ме носеха.
След четвърт час стигнахме до брега на една река.Там имаше голяма върба,от която не се виждаше по-нататък,а на брега стоеше изоставена лодка.
С Дина се качихме в лодката и щом преминахме от другата страна на върбата,аз изпищях.
-Дина,погледни,водопад!
Аз и другото момиче се хванахме за два здрави клона на върбата,но вечебеше прекалено късно.Клоните се отчупиха(аз си поех въздух)и паднахме във водата заедно с тях.Не разбрах какво стана с Дина,но усетих ,че падам надолу по течението на водопада и то съвсем свободно.
Сигурно доста време съм лежала долу,след падането,но скоро почувствах че някой ме разтръска да се събудя.Когато погледът ми се проясни,видях,че пред мен стоеше не само Дина,но и едно високо момче,на години горе-долу колкото мен.Аз се изправих и попитах
-Кой е той?
Момчето се усмихна и ми протегна ръка
-Аз съм Дал.Дина ми разказа всичко.
Усетих,че цялата треперя от студ-дрехите ми бяха прекалено мокри.И тогава за пръв път се огледах.Не можах да опиша с думи възхитата си.Наблизо имаше нещо като скали и благодарение на тях,мястото,където се намирахме приличаше на голяма градина.Беше много красиво!
Изведнъж забелязах малка пролука между скалите и погледнах през дупката.Едва не припаднах!Там отзад имаше толкова много лавандули...
Дал имаше куче,което пратихме да се промуши и да излезе отгоре на скалата с въже.Дал се качи пръв и ни помогна.Скоро всички се озовахме отгоре.Беше доста високо,но а не гледах надолу,а право напред.Слънцето залязваше и беше толкова красиво!
Дал и кучето му-Робърт ни помогнаха да слезем долу и ние набрахме много,много ,много лавандули.Но и на тази полянка имаше нещо като отвор във скалите.Той беше по-голям и излязохме през него.Озовахме се на моята любима Лавандулова долина.Явно преди не съм забелязала отвора,защото беше закрит от клоните на едно дърво.
И така настъпи рождения ден на мама.Когато и поднесох подаръка,тя заподскача от радост и ме прегърна.Наведе глава към цветята и започна да вдъхва аромата им.По бузите и потекоха сълзи...Но се зарадвах,защото бяха сълзи на радост....Мама направи венци и за мен,и за нея и за Дина,и за Дал.
Аз и моите приятели (Робърт също)запазихме тайната за красивите полянки.Но всеки ден ходехме там да играем и се забавлявахме от сърце.Само като си помисля,че всичко се случи благодарение на лавандулите...

Калипсо
13.7.2007 г

Морски сирени

Бащата на Елизабет работеше на Бохемите и притежаваше там голям хотел.Един ден той повика майката в кухнята и рече
-Трябва да обсъдим нещо важно.
Елизабет по природа си беше любопитна и затова се притаи зад вратата в трескаво очакване на новината.
Бащата продължи
-Скъпа, добре знам ,че Елизабет,Дан и Ели обичат това място.Тук са отраснали.Но това е нашият шанс...
-Успокой се,Джордж ,и първо ми кажи за какво става дума.-прекъсна го съпругата му.
-Всъщност спонсорите на хотела пожелаха да ме изпратят...Вас също...
-Да ни изпратят?Къде?
Мъжът си пое дълбоко въздух
-На Бохемите.
Жена му ахна,а сърцето на Елизабет се разтуптя още по-бързо.Майка и обаче понечи да възрази
-Но,Джордж,как очакваш всички изведнъж да се откажем от всичко и да заминем за някакъв остров...
Обаче Джордж случайно отклони поглед и срещна този на Елизабет.Миг по-късно тя бе принудена да се качва в стаята си.
На другата сутрин,майка и съобщи пред нея и пред Дан и Ели
-Деца,знам,че ще е тежко за вас,но трябва да започнете да си събирате багажа и да се сбогувате с всичките си приятели и роднини.Утре заминаваме за Бохемите.
Ели изпищя,а Дан изпусна чашата с портокалов сок,която държеше.
-Но това е толкова скоро?!-изуми се той.
Майка му го погали по косата и рече нежно
-Знам,миличък.И за мен е тежко,но ще се справим.


След доста сълзливи сбогувания,обещания,разменяне на телефонни номера и суетене по време на подготовката за Бохемите и събирането на багажа,семейството най-сетне тръгна.
До летището ги закара такси и чакаха половин час на изхода за заминаващи,защото самолетът закъсня.Когато най-после пристигна,Елизабет повлече крака унило и се тръшна на най-близката седалка.
Скоро моята героиня се унесе и заспа.След доста време усети ръката на майка си да я гали по косата.Елизабет се събуди ,а майка и рече нежно
-Пристигнахме!
Елизабет се огледа и попита
-Къде са Дан и Ели,мамо?
-Наложи се да отидат до едно място...Хайде,да слизаме.
След половин час път с кола стигнаха до хубава и доста обширна къща с голяма градина,басейни и цветя.Елизабет зърна иззад ъгъла друг басейн и заобиколи къщата,а после...спря онемяла.Пред нея имаше малко заливче,а по-нататък бе плажът.Сърцето и затрептя пред тази невъзможна за описание гледка.
-Мамо,отивам на разходка.
Майка и не отвърна,но Лизи си помисли,че я пускат,събу джапанките си и се затича по горещия пясък.Намери си удобно местенце и се излегна на плажа.Слънцето блестеше в очите и и същевременно галеше и пареше кожата и...Шумът на вълните звучеше като нежна песен...песен на радост в ушите и...Тя затвори очи,а на лицето и се появи усмивка-вече не чустваше друго,освен щастие...
Изведнъж се стресна и се събуди.Дочу виковете на родителите си ,изправи се ,пристъпи няколко крачки напред и се обърна с гръб към морето.
-Идвам,мамо.
Елизабет се почувства странно-сякаш стотици очи я наблюдаваха...
-Цоп!-чу се пляскането на стотици опашки.
Лизи бавно се обърна,със затаен дъх.Там нямаше нищо.Само безбрежното море...В ума и се прокраднаха страх и подозрение.Ужасена,се обърна и все още с джапанките в ръка бавно закрачи към вкъщи,като си проправяше път през горещия пясък.Докато вървеше,спокойствието отново бавно започваше да владее благородната и душа и мистичния и ум,тя се усмихна на слънцето и затананика песента,която според нея най-много подхождаше на момента

Feel the rain on your skin
No one else can feel it for you
Only you can let it in
No one else, no one else
Can speak the words on your lips
Drench yourself in words unspoken
Live your life with arms wide open
Today is where your book begins
The rest is still unwritten


Когато се прибра вкъщи попита
-Мами,къде са Дан и Ели?
-Те,миличка,отидоха да видят делфините!
-Защо ги нямаше,като слизахме от самолета?
-Слязоха по-напред и са дошли направо тук с чичо ти.Ти не го видя,но и той беше в самолета.После той отиде да навести своя приятелка тук и баща ти заведе Дан и Ели да видят делфините.Хайде да отидем и ние!
Елизабет и майка и отидоха в едно заградено заливче,където се очакваше да има делфини.Бяха се насъбрали много хора,които се чудеха как сауспели делфините да избягат.
Лизи се разочарова и отиде на мястото о сутринта заедно с Дан и Ели.Разказа им за страха си от днес.И тъкмо,когато ставаха да си вървят чуха шума от стотици опашки.Обърнаха се и зяпнаха от удивление.Пред тях , между кристалните води,стояха хиляди русалки и делфини-докъдето ти стига погледът.Ели се строполи на земята,а Дан я вдигна на ръце и каза на по-голямата сестра
-Лизи,отивам,ако ми позволят краката да занеса Ели у дома-може да се събудя на др край на света и да узная,че съм спал много дълго!
След това се повлече замаяно към вкъщи.
Елизабет остана да наблюдава втренчено делфините и русалките,които от своя страна правеха същото,но с нея.Делфините се усмихваха добродушно,а русалките ,всички до една невероятно красиви,със очи сини като морето,коси-златни като морското дъно ,и устни-червени като корал,обвити от зелени водорасли,и намигаха примамливо.
Елизабет бе като запленена.Без да усети,тя пристъпи бавно към тях и навлезе в морските води.Когато водата напълно покри тялото и,изведнъж тя усети,че може да диша.Русалките я въведоха в огромен дворец под водата,построен от корали и големи миди.Вътре навсякъде плуваха други русалки-момичета и момчета,също толкова красиви,като останалите.По средата стояха три изумитени русалки-те сияеха толкова ярко,че осветяваха всичко наоколо.едната заговори
-За да си тук сега,ние използвахме нашата велика магия,която не ще можеш да победиш,освен ако не си върнеш онуй,що си загубила.Доведохме те тук,за да станеш четвърта дъщеря на Старата Мида-нашата великолепна царица.През единия единствен път,когато можем да пресечем границата между нашия свят и този на хората-избрахме теб.
В този миг от всички страни се стекоха русалки,за да я омагьосват,докато заприлича съвсем на другите царици.Една от тях я погледна мило и Елизабет си припомни погледа на малката си сестра,която сега лежеше в несвяст у дома.Помисли си за смаяния от красотата на русалките свой брат,който може би в момента я търсеше и викаше.А може би майка и,баща и и чичо и също му помагаха...
Елизабет започваше да се отървава от магията,но по този начин изгубваше и спобността си да диша под вода-и то бързо.Освободи се от хватките на русалките и започна да плува нагоре и нагоре...За миг ярка светлина и заслепи право в лицето и русалките се втурнаха след нея.Те имаха предимство,защото бяха с опашки...Със сетни сили и сетен дъх Лизи се подаде на повърхността.Течението започна да я влече...Тя не достигаше дъното,а и забеляза,че е мн далече от брега.в този момент изгуби свяст.
Мина доста време,докато усети леките удари на сестричката си по лицето си.Ели я будеше.Усети,че е цялата мокра.Дан метна на гърба и сухо одеало,което бързо се намокри,и запита
-Какво правеше по дяволите?
-Реших да поплувам,но влязох прекалено надълбоко,
-Но какво те е спасило/?
Лизи не можа да отговори.Дан и Ели тръгнаха по-напред а тя изостана,загледана в отблясъците от залязващото слънце върху кристалната вода.Нямаше и следа от русалките.Но в този миг сива опашка плесна по водата,и оттам се подаде красив и лъскав делфин.
-Благодаря ти,че ме спаси!-нежно промълви Елизабет.Някак усещаше,че това животно е нейн приятел,и че именно то я е спасило от здравата хватка на водата.Делфинът кимна сякаш казваше-Моля!-и с едно последно цоп се гмурна обратно.
Когато Лизи се прибра, майка и рече
-Мила,утре се връщаме обратно у дома.Работата на баща ти се отлага!
Елизабет подскочи във въздуха и обяви с усмивка
-Островите са чудесни,но...най-хубаво е вкъщи!
-Където няма никакви русалки и дълбоки води...-додаде мислено тя.


~КРАЙ~
Калипсо-няма точна дата,защото го писах на части!