Кой си ти, че да... ?

Как ръмеше в този ден. Но не приятно, дразнещо. Сякаш цялата вода на света се опитва да влезе в очите ти. Капките като дребни куршуми се блъскат в стъклата на очилата и примирили се с краткротрайната власт се стичат надолу.
След поредния работен ден господин Петров се прибира към малката панелка. Добре познатият широк булевард се вие ,няма край. А и градският транспорт го няма, и такситата. Всички бързат, но никой не върви ,коли много. Кой глупак би тръгнал в този дъжд.
Гоподин Петров стои полу замръзнал на трамвайната спирка. Какъв ти господин, в офиса може и да го наричат така, но в тази ситуация по-подходящо бе просто Пешо. Няма привилегировани в понеделник привечер, когато всички видове автобуси, тролейбуси,таксита,триколки и четириколки с номер отпред стачкуват заради лошото време. И градът, и хората се бунтуват. Продължават да сивеят, отстрани изглеждащи бездушни. Колко жалко, колко тъжно.
- Край, не може повече така. Крака имам. – промърмори под носа си младият мъж. Това си беше удачен повод да се пораздвижи. Добре платената работа си има своите минуси, да висиш зад монитора по цял ден не е добре за физиката. Подплътено с мазен бургер, резултатите са убийствени.
Разстоянието, за някои изглеждащо обезнадеждаващо, за Пешо бе един вид разнообразие. Начин да се откъсне от ежедневието, оплювано от всички. Бавно крачейки, той се опитваше да отдаде нужното внимание на всичко, макар и грозно, често грубо подминавано.
- Та кой съм аз, че да обръщам гръб. Сякаш единственият шум, който чувам не е от собствените ми крачки. Грозното пряскане, предизвикано от лъскавите обувки, които така откровено мразя. Сам на улицата, но сам и на мястото, което наричам свой дом. Какво имам, заслужил ли е околният свят пренебрежението ми?
Разсъжденията се разбиваха в главата, до преди няколко часа потънала в самоуважение и себелюбие от висша степен. Погледът на младежа се спря пред вестникарската будка, от която някога си купуваше любимото списание. Усмихнатата дама, вечно стоейки на пост, си бе все същата. Лицето ,уморено от задължението да носи щастлива маска, все още съумяваше да изпълнява дълга си достойно. Похвално. „Трима, убити при атентат”, „Баща изнасилва и умъртвява детето си”, „Дарете левче за хора в неравностойно положение”, „ Възрастна дама, оглозгана от куче” бяха заглавията, присмивайки се от жълтите станици. Иронично контрастирайки с добродушния предан поглед, създавайки гротеска картина, впечатлявайки с безнадежността си, оставайки следа от бич в съзнанието. Като ударено през ръцете дете, Пешо побърза да се отдалечи, търсейки предишното глупаво спокойствие. Тишината, подкрепена от пляскане по асфалта, възтържествува и възвърна овчото равнодушие.
В следващите минути нищо не бе в състояние да привлече вниманието на някогашния щастливец. Неусетно достигна голямата ограда на училището, което бе завършил преди няколко години. Украсено от графити и нецензурни послания, си стоеше все същото – грозно и пълно със съдби. Сградата, невидяла ремонт от създаването си, беше пуста и приличаща повече на старомоден завод. Пешо реши да прекоси двора – кога пак би му се отдала такава възможност при наличие на градски транспорт и кола. Въздъхна и влезе. Само пазачът от последната смяна дремеше до входа. Унесен в сладки сънища, синята му шапка скриваше очите, но за сметка на това устата бе широко отворена. Три хлапета се подвизаваха в другия край на игрището с цигара в ръка. Измършавяли и смешни, мокри до кости, но с цигара. Злобното хилене на най-големия достигна до някогашния обитател на училището. Покриващото ги перде от дим и мъгла, се отдръпна и разкри още една фигура. Дребна, прегърбена жена, очевидно в напреднала възраст. Заела умолителна поза, сякаш готова да заплаче, тя бе скръстила ръце и мънкаше нещо неразбираемо. А дечицата, извисяващи се над нея с по около двадесет сантиметра, се смееха подигравателно. Очи пълни със злоба, породена от нищото. Желание за отмъщение. Пешо реши да се приближи до съмнителната група. Заглеждайки лицето на дамата, студена тръпка премина през тялото му. Та това бе учителката по литература. А най-голямото момче беше негов бивш съученик. Повтарящ за поредна година, сивата сграда се бе превърнала в дом и сцена за изявление.
Коленете на жената се подкосиха. И падна. И възтържествува най-ужасната тишина.
Продължвайки да се моли, по лицето й вече ясно се различаваха сълзите, смесени с дъжда. Вандалите дърпаха чантата от ръцете й, където навярно лежаха последните спестени пари. Уморените и загрубяли от работа длани се напрягаха до последно. Младият мъж стоеше под дъжда. Лицето му ,сковано и студено, се изкриви в станна гримаса. Грозната гледка го пречупи, скърши и вътрешната борба, уби красивите мечти и откри горчивата реалност, разпростираща се като огромна вълна, носеща пустош. Господин Петров побягна. И бягаше по-бързо от всякога. Съжали, че е предприел такава обстойна разходка. Дъждът неусетно спря и упоритите лъчи на залязващото слънце пробиха облаците.
Няколко дни по-късно, минавайки покрай познатата вестникарска будка, до приветливото лице на продавачката грееше още едно заглавие „ Ученици пребиват учителка след отказ да даде последните си стотинки.”
- Кой си ти ,че й обърна гръб? Кой си ти, че заплю плачещите ръце, които ти дадоха всичко?