Разходка

Автобусът спря. Студеното ноемврийско утро погали бялото ми лице докато слизах по малкото стълбище.Хората се блъскаха припряно ,бързаха,притеснено поглеждаха към китките си.Уморените ми от бездействие крака най-накрая се докоснаха до сивата градска настилка. Почувствах усещането за покой и сигурност,което чаках от толкова време.Последва радостна въздишка. Дори и в това мрачно утро гарата беше пълна с изпращащи и посрещащи.Разплакани двойки,усмихнати детски лица,старци ,озарени от надежда,майки ,многолюдни семейства,старата автобусна станция беше запълнена с човешки съдби и истории.Бавно се приближих до вратата ,която водеше до багажа .Не бързах за никъде ,времето сякаш беше спряло . Леката чанта се намести удобно в малката ми ръка ,не носех почти нищо. Малкото незамъглен от щастие ум ми подсказа ,че трябва да взема такси. Разсеяно махнах на първата жълта кола ,която се изпречи насреща.Услужлив млад мъж енергично изкочи от автомобила ,за да помогне с въпросната чанта,след което посочих търсения адрес. Минавахме по същите есенни улици за пореден път,всичко беше такова ,каквото го помнех,но въпреки това бе все така прекрасно. Големият булевард ,по който летяха забързани коли , малки препълнени автобусчета и същата онази алея ,по която се учех да карам колело ,изпълнена с весела детска глъчка и зеленина . Уханието на току-що изпечен хляб . Бях у дома и цялото ми същество ликуваше [...]



Началото на разказ ,посветен на родния ми град Ако ви хареса ще публикувам и продължение

[...] Подпряла глава на зацапания прозорец, усетих триенето на гумите и настилката под автомобила. Трябваше да платя. Подадох припряно парите на непознатия и побързах да се измъкна от колата ,която ме караше да се чувствам като птица в клетка.Сърцето ми буквално щеше да изхвръкне от гърдите ,за което подпомогна и контрастът между сладникавия ароматизатор в кабината и замъгления,потънал в изпарения въздух ,украсен единствено от отминали спомени . Намирахме се пред посивялия блок ,на пръв поглед неотличаващ се от останалите в квартала. Не разбрах как чантата отново се бе озовала в ръката ми . Насочих вниманието си към остъкленото балконче на втория етаж.Нещо дълбоко потрепна при мисълта ,че никой няма да се появи там ,да ми помаха и да ме посрещне нетърпеливо.Извадих скучаещите до този момент ключове от изпокъсания джоб и се заизкачвах бавно по стълбището ,чиито стъпала някога вземах по две-по три. Наложи се да ги използвам ,в апартамента от много време не живееше никой ,освен избледняли сенки и някогашни мечти. Бравата прищрака и пожълтялата врата ,на която още висеше табелка с имената на предишни обитатели се открехна. Чувството бе неописуемо ,но отчасти ме подготви за всичко ,което ме чакаше занапред. Нахлух в хола ,необичайно безцветен и тъжен . Погледът ми се насочи към прозореца -определено имах нужда от чист въздух .. По-скоро имах нуждата да си поема дъх. Стъпките отекваха ,допълнително озвучени от скърцащите дъски.През белите рамки се разкри позната картина. Увисналите зелени клони на бора ,стърчащ пред старата сграда ме приветстваха ,различаващи се от общата купчина окапващи ,потънали в мъгла есенни листа . Усетих странна влага по лявата си буза . Не ми трябваше много ,за да осъзная ,че погледът ми бе замъглен и виждах само контурите на предмети ,покрити с прах. От една от стъклените етажерки ме викаше изоставен касетофон ,подарен от приятели преди години.А до него лежеше малка касетка,облепена в синя хартия.С бързи движения я пъхнах в неизползваната машина и превъртях до любимата си част .Нежните звуци обляха цялата стая като малка вълна,даряваща живот и красота. Всяко едно кътче бе дарено с умението да диша и значеше нещо определено. Коленете ми се подкосиха и докоснаха пода ,но изненадващо не чух звук. Подпряла ръце на земята и потъваща в сладка агония ,аз малко по малко губех всичко ,което някога съм притежавала. Странно е чувството да си за последен път у дома.