мое :)

Случи се преди 1001 години и точно един ден. До днес. От днес вече нищо няма значение, времето е спряло, днес е последия ден, който може да преброим. След няколко часа нищо няма да има значение. Колкото и да твърдяха хората преди, че Земята ще се унищожи това няма да стане. Всъщност може днес да наречем края на света. Когато залезе слънцето всичко се забравя и 1001 години и 1 ден почват да се повтарят. Толкова чаках този 1 ден. Мислех си, че съм нормален човек като другите, но когато бях малка рабрах, че не съм. Не знам как стана, но един ден просто ми прищракна, че аз съм тук за да опиша живота си. Живях 1001 години и 1 ден както трябва. Нямам предвид както трябва за мен, а точно като пример за живот. Живот, в който нищо не си изпуснал. Ако живееш като мен, ще се освободиш от живота си. Няма да има нужда да се повтаря и повтаря. Та ето го моя живот, вашия образец. Няма нищо общо с здравословен живот или нещо такова. Никой човек не би могъл да го обясни...
Един ден, в една минута от него, докато бях навън и се люлеех ми причерня... Беше за съвсем малко може би 3 секунди, но на мен ми се стори вечно. Когато отново видях светлината осъзнах, че днес може да бъде последния ми ден. Как бих го изживяла? Почнах да тичам безцелно. Не чувтвах умора, а само неописуема радост. Излгежда странно, след като осъзнавам, че наистина си мислех, че това може, даже бях почти сигурна, че ше е последния ден от живота ми. Исках да опитам всичко. Като за първо реших да е физическата болка. Изглеждаше ми лесна. Както тичах по каменистия път, скочих напред сякаш щях да полетя. Разбира се знаех, че няма, аз исках просто да падна лошо. В секундите, които падах не изпитвах никакъв страх. Когато пандах заболя. И то доста. Но за мен това беше пак – дори и странна и мазохистична – но все пак, форма на радост. Останах за малко на земята, подреждайки мислите си. Знаех, че повечето неща в живоата са психически. А едва ли бих могла да предизвикам някое от тях само. Реших, че мога да почна с физическите неща, а психическите рано или късно щяха да дойдат. Реших да продължа със смъртта. Звучи страшно, но за мен не беше. Това не беше единствения път, в който опитах от физическата смърт. Но беше първия, за това за мен е важен. Продължих да тичам докато не стигнах до една река. До нея имаше водопад. Не беше много голям, но щеше да свърши работа. Изкачих се по скалите и застанах на един по – голям камък точно на ръба на водопада. Погледнах надолу и си поех дъх. Странно, но пак не изпитвах страх. Знаех, че това има смисъл, знаех, че ако не трябваше да го правя нещо щеше да ме спре. Затова просто скочих. Беше невероятно, неописуемо. Водата ме носеше и се удряше в гърба ми. За мен продължи много по – дълго от колкото беше всъщност. Когато паднах и умрях съзнанието ми се изчисти. Беше толкова спокойно, толкова одолетворяващо. Сякаш не се нуждаеш от нищо повече. Не знам колко време продължи, там не можех да мисля за нищо. А и не исках. Не ми беше нужно. Нямах нужда от нищо повече. Когато се събудих бях в реката, на по - плитко място.
Хората са странни същества. Страхуват се от неизвестното. Никой никога не им е казвал какво е да умреш, но въпреки това, много от тях се страхуват от смъртта. Всъщност хората отдават целия си живот, на това да ознават нещата. Да направят всичко известно, да липсва неизвестността. За това ходят на училище, правят открития... И всичко това само заради страха от неизвестното...















Ще има и продължение, но за сега само това съм написала