ПЧААКИ

ПЧААКИ - Почетен член на анонимните колохолици и идиоти

СУКАТА

Скуката добър е мой приятел
посещава ме през ден
и в тия дни духа ми на писател
чувства се сломен

През прозореца отлитат всички мои рими
историите за любов магия, чужди светове
за дълбоката вярност, предателствата непростими
за прости селяни-герои и мъдри всемогъщи богове

Тя - Скуката ме праща във забвение
убива в мене всяка сила
а аз се боря с нея за глътка вдъхновение
да се почуствам отново лекокрила

Къде ли не потърсих свойта муза
и сторих всичко да я уловя
Но вместо нея като бодлива черна роза
в кожата се впива самотата на деня

Скуката добър е мой приятел
посещаваме през ден
Но в края на деня тоз деятел
си отива победен

Ей браво Много ми харесва

Заспивам – самотен сън!
Заспивам и потъвам в мрака
Където Тя стои и чака,
Където със разперени ръце
Ще полетя към нови светове.

Светове без светлина
Без радост, но и без тъга.
Заменям аз живота и света
За тъмните чертози на Смъртта.

Да се стопя във нейната прегръдка
От виното отровно отпивам смело глътка
Предавам тяло и душа
На богинята Смъртта
Но някъде сред моето забвение
Се надига ново вдъхновение
Светъл лъч, нечия усмивка мила
Пораждат в мене нова сила

И тихичко промъква се в душата
Радостта, звънкия смях на зората
И лежейки чакайки Смъртта
Разбуждаща целувка от Живота получих сутринта.



Осем
Всеки час по математика
Дали геометрия или аритматика
Чува се едно число:
Осем!
Корен квадратен от двеста тридесет и две:
Осем!
Колко прави пет плюс пет:
Осем!

Ще решиш другарю мили,
Че сме се нещо повредили
И не можем да пресмятаме,
А само „Осем!” да подмятаме.

Истината е обаче друга!
Без причина и заслуга
Правиме си ний шега
Със горката госпожа

Някой каже „Осем!”, тя пък се ядоса
Пет минути в разправии от часа прахоса.
„Осем!” и се смеем всички дружно
Вечно забавление назе ни е нужно.

Съжаляваме госпожо!
Знаем, че тъй не бива и не може
И веднгана ний ще спреме
Щом малко порастеме!!!

Вятърът виеше, фучеше и запращаше в скалите разпенените вълни, които се разбиваха с оглушителен грохот в студения камък. Морето пееше смразяваща кръвта песен за смъртта, за милионите потънали в хладната прегръдка на черните води. Тъмните облаци кръстосваха небето, подобни на пратеници на Ада. Мълнии танцуваха между тях и гърмежи цепеха въздуха като ледени мечове. Тя седеше там, сама сред стихиите. Листите на отворената книга, лежаща в скута й, шумоляха, разлиствани от вятъра. Сълзите се стичаха по страните й, размазвайки тъмния й грим и капеха черни по белите страници. Дъждът дойде изведнъж. Едри капки се изсипаха от очите на небето, заляха скалите, плажа, улиците и сградите, целия град, целия свят. И нея. Дрехите и косата й подгизнаха за секунди. Струваше й се, че чува гласа на сирените, които й пееха: "Ела! Ела при нас и ще намериш щастие". Тя се изправи. Вятърът я побутна окуражаващо. Босите й крака сами я понесоха към ръба. И тя полетя. Смъртта сключи хищните си нокти около сърцето й и я погълна - ледена, болезнена, мрачна. Като живота й. Морето тъжно въздъхна:"Още един за когото да пея".