Моята историйка

Това е моята историйка, котя измислих...Много е голяма затова на части ще я пускам..


В търсене на мощ и магия

ПЪРВА ЧАСТ - Кръвта

Нощта се спускаше над Драконовия град .Лекият вятър поклащаше клоните на дърветата. Луната грееше ярко и осветяваше целия град.
Тъмна фигура вървеше в мрака.Стъпките и отекваха в пространството. Беше мъж или по точно момче.Той крачеше бързо. Изобщо не го интересуваше, че може да го чуят часовите.Навлезе в по осветена част на града. След малко излезе от града и се запъти към Драконовото езеро. Луната се отразяваше в спокойната вода. Момчето седна на пясъка и прегърна коленете си. Чувстваше се толкова самотен.....нямаше родители,нито приятели. Живееше в един брутален свят. Сойка изкряка в мрака. Момчето се сепна и се огледа. Не виждаше никои. Беше сам на пясъка и никой не го безпокоеше. Свали якето си и отиде до една скала. Облегна се на нея и се покри с връхната дреха. Затвори очи и след минути вече спеше. Сега той беше спокоен и необезпокояван, но какво ли щеше да стане на сутринта? Само утрото щеше да покаже това......
Слънцето едва се показваше на хоризонта когато момчето се събуди. Изправи се и изтупа пясъка от себе си. Запъти се към центъра на града. Там щеше да види Фонтана на смирението и щеше да излее мъката си чрез мълчание. Вървеше с наведен поглед, замислен и смирен.
- Внимавай къде вървиш! – каза някой.
Момчето вдигна поглед и видя, че пред него стоеше високо и стройно момиче.Беше страшно красиво.Русите й коси се спускаха върху раменете, искрящите й очи бяха толкова омайващи!
- Съжлявам! – отвърна момчето. – Не исках.Просто......
- Просто трябва да внимаваш повече. - каза момичето и се усмихна. - Как се казваш?
- Името ми е Джонатан. - каза момчето.
- Моето е Анджелика Престън.Нямаш ли фамилия?
- Не. - отвърна момчето. - Трябва да вървя.
Двамата се разделиха. Имаше нещо в това момиче и момчето го знаеше. Продължи да върви все така умислен докато не стигна до фонтана. Седна на ръба и се замисли.....
"Ако някой можеше да види сълзите и света,който оставих зад мен. Ако някой можеше да чуе сърцето ми поне веднъж. И когато затворя очите си да видя приятелско лице и накрая да разбера, че не мога сам да продължа. Вървя надолу по улиците където животът беше млад и свободен. Самотен сам. Искам някой който да го види. Трябва ми някой, който да ме подкрепи."
Сега Джонатан се чувстваше по - добре. Огледа се в кристално чистата вода. Кестенявата му коса,която преди беше дълга до ушите му сега стигаше до раменете му. Кафевите му очи изразяваха честност, прямост, смирение и самота. Момчето се изправи и продължи пътя си. Вървеше видимо по - весел. Докато минаваше покрай група момчета те му се изсмяха, но той се постара да не им обръща внимание. Подмина ги все едно не ги познава и продължи да върви спокойно. Над главата му прелетя голяма сянка, но Джонатан не обърна никакво внимание. Сега се насочваше към улицата на блажените. Влезе през една стара дървена врата и се озова в заведение от Стария век. Седна на една от масите и взе менюто. След дълбок размисъл момчето реши да си вземе препечено месо от раци. След като поръчката беше дадена Джон се загледа на улицата отвън. Там хората се разхождаха по двойки, понякога и повече. Приказваха си и се смееха от сърце. Радваха се, че имат на кого да разчитат в труден момент. За нещастие Джон нямаше на кого да се опре и се оправяше сам в живота. Раците пристигнаха и след петнадесет минути вече почти бяха свършили. След полвин час Джон вече беше готов и остави последните си пари на масата. Стана и излезе. Повървя още час когато се осъзна, че се е озовал в напълно непозната част от града. Стоеше на едно място и се оглеждаше притеснено. Как щеше да намери обратния път към езерото? Дали щеше да го намери? Търгна по някаква пътечка и скоро се озова на някаква улица с малки схлупени къщурки. Джонатан вървеше тихо и внимателно. Навсякъде всичко тънеше в мрак. Хората започваха да си шущукат щом той минеше покрай тях. Какво толковаха си говореха? Сякаш виждаха момче за пръв път? Стигна края на улицата. Това беше малка горичка. Изглеждаше красива и безопасна, затова Джонатан пристъпи в нея. Минути след като го направи пред него се изправиха двама младежи на около 19 или 20 години. И двамата бяха чернокоси с кафеви очи и бяха с две глави по - високи от него.
В ръката си единия държеше някаква пръчка, а другият имаше меч и в двете си ръце. Казваха се Алекто и Виктор. Двамата явно не искаха Джонатан да е при тях. Явно се намираше на тяхна територия. Той се опита да им обясни, че се изгубил но Виктор го нападна със светкавична бързина и голяма ярост.
Момчето веднага започна да се отбарява. Беше майстор в бойното изкуство Deadstreatbox затова знаеше как да се бие, но беше трудно като се има в предвид, че малко след като Виктор нападна го последва и Алекто.Джонатан падна на земята и понечи да се изправи, но пръчката се доближи до гърлото му и той остана на земята. По всичко личеше, че тази пръчка, която държеше Алекто е жезъл служещ за правене на магии. Това означаваше , че Алекто е магьосник, а доколкото се съдеше по оръжието на другия младеж, той беше човек. Момчето затвори очи готов за това, което следваше. Бяха го победили, но ако това бе честен двубой сега той щеше да е свободен да си ходи, но Алекто явно не желаеше да го пуска. Имаше други намерения за него, а явно уменията му в бойните изкуства нямаше да са от голяма полза. Джонатан чакаше да последва решаващ удар, но той така и не дойде. Отвори очи. Чуха се някакви неразбираеми слова един червен дракон се спусна от небето и застана пред Джонатан. На гърба му стоеше момиче. Тя бе висока и стройна, с руса коса и кристално сини очи. Носеше лък и стрели, а на кръста и стоеше самурайска сабя. Като се вгледа по добре Джон разбра, че това момиче е елф. Беше спасен. Елфите не понасяха някой да тормози невинните.
- Оставете го веднага. - нареди момичето.
- Кой казва? – озъби се Алекто. – Едно малко момиченце ли? Коя си ти, че да ни казваш какво да правим с този червей. Махай се от тук за да не пострадаш.
- Внимавай с кого говориш момченце. – изграчи драконът и сякаш земята се разтресе.
Виктор преглътна. Не знаеше дали може да победи елфката, но беше сигурен, че с дракона на глава няма да излезе. Виктор се спогледа с приятеля си и двамата си тръгнаха. Някой срук път щяха да довършат започното, но сега силите не бяха в тяхна полза.
Джонатан се изправи и благодари на елфката за дето му е помогнала. Момичето направи физиономия в стил „ това е нищо” и се усмихна. Двамата се представиха един на друг. Елфката изрече още едно име и посочи дракона, който в отговор наведе глава. Джонатан предположи, че това трябва да мине за кимване и също наведе глава към голямото същество. В този момент от небето се спуснаха още два дракона, носещи ездачите си.
- Лейди Елора моля ви връщайте се защото е опасно. Вече се стъмва. Майка Ви ще ме одере жив ако ви се случи нещо. – отвърна един от ездачите след като стъпи на земята.
Елфа се огледа колкото да се увери, чу наблизо не дебне опасност и едва след това насочи вниманието си към Джонатан.
- Сега Годрик. - отвърна Елора. Елфката се обърна към момчето. - Къде живееш?
- Аз…….близо до езерото. – заекна момчето. – Благодаря за помоща. Задължен съм Ви.
Момичето се сбогува с Джонатан и се качи на гърба на дракона си. Даде знак на останалите да си тръгват. Елфите се обърнаха и скоро всички вече бяха високо в небето. Джонатан стоеше и наблюдаваше полета на драконите докато не се скриха зад облаците. Слънцето вече залязваше. Някъде далеч от погледа на недоброжелатели Елора и Годрик чакаха кралицата да се покаже. Не стояха доста време. Висока и стройна фигура се показа на своята тераса. Като видя майка си младото момиче се заизкачва по вита стълба и скоро беше при майка си.
- Защо се забави детето ми? – попита кралицата
- Едно момче бе нападнато от гадняри.Просто помогнах. Онези бяха много надути, но проявиха благоразумието да си отидат. – отвърна Елора.
Кралицата и младата елфка влязоха в къщата където живееха.
- Можело е да пострадаш Елора, но се радвам, че си добре.
Момичето каза още нещо и излезе. Запъти се към Извора на Мъдростта за да потърси отговори на своите въпроси. Джонатан вървеше мълчаливо. След дълги часове скитане отново беше излязал на Фонтана на смирението. Седна на ръба му и се вгледа в спокойната вода. Пълната луна се отразяваше. Беше късно и трябваше да се махне преди часовите да са го хванали. Запъти се към плажа. Толкова бързаше, че не забеляза кога е преполвил пътя. След около пет минути стигна на Драконовото езеро и легна на обичайното място до скалите. Затвори очи.Беше много рано. Слънцето едва се показваше на хоризонта. Джонатан стоеше изправен в бойна позиция. Беше време да се упражнява. Ако пак срещнеше онези момчета искаше да е добре подготвен. И ето той започна своя танц. Нападаше мълниеносно въздуха пред себе си. Ту посягаше с ръка, ту риташе с крак. Скачаше с вик. Завърташе се и риташе, отдръпваше се и отново нападаше. Колкото повече се упражняваше толкова по - добър ставаше. След два дълги часа, прекарани в тренировки той облече якето си и взе едно импровизирано копие. Влезе във езерото и замръзна на място. Започна да се оглежда за плаваща риба. Работата с, която се бе захванал беше досадна и трябваше да извика спокойствието от центъра на душата си, за да не си изпусне нервите и да се откаже. Ако хванеше нещо хубаво, щеше да си хапне. Докато чакаше удобен момент за да прободе една мярнала се пред очите му риба, се замисли за елфката, която го беше спасила предния ден. Благодарение на нея сега беше невредим и можеше да лови риба. От една страна беше доволен, че му е помогнала, а от друга се чувстваше някак странно и доста засрамено. Забучи копието във водата и след като го извади на върха му имаше доста голяма риба. Джонатан излезе на сушата и запали огън.
Късно следобяд той се насочи към Фонтана на смирението за да повтори своето желание с надеждата то да се сбъдне. Беше толкова самотен. Нямаше към кого да се обърне в тежък момент. Нямаше си никои. Нямаше приятели, на които да се опре. Беше сам на този свят пълен с опасности. Свят на дракони, варвари, магьосници,елфи. Джонатан живееше в свят, в който важеше законът “ Само силните оцеляват” Ако не се окажеше достатъчно силен, можеше спокойно да се остави в ръцете на вечния мрак.
Вече, наближавайки фонтана нещо друго привлече вниманието му. В една тъмна уличка се чу познат глас. Джонатан се насочи натам и не след дълго мракът на улицата, скрита от хорските погледи го погълна. Отне му известно време очите му да привикната с мрака, но след това успя да различи силуета на елфката от предния ден и на някакъв едър тип, който я държеше грубо.
- Пусни я. – каза Джонатан.
- Или какво? – изджавка мъжът.
- Или аз ще те накарам. – отвърна Джонатан и зае бойна позиция.
......

Следва продължение....

Очаквам коментари. Какво мислите? Хареква ли ви? Искате ли да видите продължението?

Не е лошо... Харесва ми

Кога ще направиш продължението..